Енергия за тоя дет духа

Повишаването на производителността на труда като изход от бедността е комплексен процес, с много фактори, различни обстоятелства и необходими политически решения. Както казах в ”Защо сме бедни”, един от основните признаци на недостига на ресурси за развитието ни като нация е хроничното надвишаване на вноса спрямо износа. Това всъщност означава, че продуктите на нашия труд като нация не са конкурентно-способни и ние повече харчим, отколкото произвеждаме. Структурата обаче на външно-търговския ни дефицит може да ни каже много неща, затова какво по-точно трябва и какво може да се промени.

Първата голяма дупка това е баланса между вноса и износа на енергийни суровини. Според Националния статистически институт тук дупката е в размер на 5.8 млрд. лева, което представлява всъщност около една трета от общия ни външно-търговски дефицит. Какви са причините?

Българската икономика продължава да бъде ужасяващо енергийно-неефективна. За единица произведен БВП ние харчим 35% повече енергия от средното за ЕС. Най-лесното е да се каже, че ние изоставаме с внедряването на енерго-спествящи технологии. Да, но самото внедряване трябва да се предхожда от анализ и управленчески решения. Те пък обаче се невъзможни, ако тези които взимат решенията имат изкривена представа за реалността. Основната причина за това е държавният монопол върху цените в енергетиката. Криво разбраната социална политика  води до това, че крайните потребители нямат стимули да внедряват нови енергийно спестяващи технологии. Каквито и да сa движенията на основните енергоносители на световния пазар, държавата обира луфтовете и се грижи потребителите да имат изкуствения комфорт на едни от най-ниските цени за енергия в Европа. Тази измамна сигурност обаче ни се връща под формата на изтичащ навън произведен продукт, тоест до задълбочаваща се национална бедност. Какво да се прави?

Най-лошата политика ще е държавата да стимулира намаляването на енергоемкостта на икономиката със субсидии и програми за подпомагане на инвестициите в енерго-спестяващи технологии. Това ще е преместване от единия джоб в другия. Най-доброто, което може да се направи е приватизирането на националните енергийни монополи и освобождаването на цените в енергетиката от държавен надзор. Това е единственият начин предприятията да започнат да инвестират в намаляване и оптимизиране на своите енергийни разходи.

Другото, което може да се направи е засилването на утилизацията на собствените ни енергийни източници, тост да намалим вноса на енергоресурси. Това означава кардинална смяна в структурата на енергетиката ни – увеличаване на дела електроенергия, произвеждана от собствените ни находища на въглища и възстановяване на добива на уран с цел компенсиране на вноса на гориво за атомната централа. Това означава и преосмисляне на ролята на възобновяемите енергийни източници (ВЕИ) в общата ни енергийна политика. Трябва да се спре поощряването на ниско-ефективни технологии като вятърните и слънчеви централи и да се заложи на най-големия ни реален ресурс във ВЕИ – оползотворяването на биомасата, с която разполагаме.

Всички тези мерки обаче изискват много сериозно политическо мъжество. Който се осмели да ги направи ще се сблъска със сериозно обществено неодобрение в краткосрочен план. Ще има и бурна реакция от екологичните организации, а най-значимия конфликт ще бъде с политиката на ЕС, който открито толерира интересите на големите енергийни корпорации по повод налагането на нови, но ниско-ефективни енергийни технологии.  Никак не съм сигурен, че дори иначе смелия на приказки сегашен министър-председател ще посмее да влезе в такава борба. Но залогът е все пак голям. Става дума за стопяването на 1/3 от причините за бедността на всички българи. Онези 5.8 милиарда, които изтичат всяка година от собствените ни джобове под формата на внос на енергийни източници. Политиците ни трябва да решат – дали да жертват собствения си рейтинг в името на бъдещето благополучие на нацията  или да се скрият зад обтекаемите фрази и измамния социален комфорт.

Повишаването на производителността на труда като изход от бедността е комплексен процес, с много фактори, различни обстоятелства и необходими политически решения. Както казах в ”Защо сме бедни”, един от основните признаци на недостига на ресурси за развитието ни като нация е хроничното надвишаване на вноса спрямо износа. Това всъщност означава, че продуктите на нашия труд като нация не са конкурентно-способни и ние повече харчим, отколкото произвеждаме. Структурата обаче на външно-търговския ни дефицит може да ни каже много неща, затова какво по-точно трябва и какво може да се промени.

Първата голяма дупка това е баланса между вноса и износа на енергийни суровини. Според Националния статистически институт тук дупката е в размер на 5.8 млрд. лева, което представлява всъщност около една трета от общия ни външно-търговски дефицит. Какви са причините?

Българската икономика продължава да бъде ужасяващо енергийно-неефективна. За единица произведен БВП ние харчим 35% повече енергия от средното за ЕС. Най-лесното е да се каже, че ние изоставаме с внедряването на енерго-спествящи технологии. Да, но самото внедряване трябва да се предхожда от анализ и управленчески решения. Те пък обаче се невъзможни, ако тези които взимат решенията имат изкривена представа за реалността. Основната причина за това е държавният монопол върху цените в енергетиката. Криво разбраната социална политика  води до това, че крайните потребители нямат стимули да внедряват нови енергийно спестяващи технологии. Каквито и да сa движенията на основните енергоносители на световния пазар, държавата обира луфтовете и се грижи потребителите да имат изкуствения комфорт на едни от най-ниските цени за енергия в Европа. Тази измамна сигурност обаче ни се връща под формата на изтичащ навън произведен продукт, тоест до задълбочаваща се национална бедност. Какво да се прави?

Най-лошата политика ще е държавата да стимулира намаляването на енергоемкостта на икономиката със субсидии и програми за подпомагане на инвестициите в енерго-спестяващи технологии. Това ще е преместване от единия джоб в другия. Най-доброто, което може да се направи е приватизирането на националните енергийни монополи и освобождаването на цените в енергетиката от държавен надзор. Това е единственият начин предприятията да започнат да инвестират в намаляване и оптимизиране на своите енергийни разходи.

Другото, което може да се направи е засилването на утилизацията на собствените ни енергийни източници, тост да намалим вноса на енергоресурси. Това означава кардинална смяна в структурата на енергетиката ни – увеличаване на дела електроенергия, произвеждана от собствените ни находища на въглища и възстановяване на добива на уран с цел компенсиране на вноса на гориво за атомната централа. Това означава и преосмисляне на ролята на възобновяемите енергийни източници (ВЕИ) в общата ни енергийна политика. Трябва да се спре поощряването на ниско-ефективни технологии като вятърните и слънчеви централи и да се заложи на най-големия ни реален ресурс във ВЕИ – оползотворяването на биомасата, с която разполагаме.

Всички тези мерки обаче изискват много сериозно политическо мъжество. Който се осмели да ги направи ще се сблъска със сериозно обществено неодобрение в краткосрочен план. Ще има и бурна реакция от екологичните организации, а най-значимия конфликт ще бъде с политиката на ЕС, който открито толерира интересите на големите енергийни корпорации по повод налагането на нови, но ниско-ефективни енергийни технологии.  Никак не съм сигурен, че дори иначе смелия на приказки сегашен министър-председател ще посмее да влезе в такава борба. Но залогът е все пак голям. Става дума за стопяването на 1/3 от причините за бедността на всички българи. Онези 5.8 милиарда, които изтичат всяка година от собствените ни джобове под формата на внос на енергийни източници. Политиците ни трябва да решат – дали да жертват собствения си рейтинг в името на бъдещето благополучие на нацията  или да се скрият зад обтекаемите фрази и измамния социален комфорт.

1. 

   тома белев says:

   08/31/2009 at 21:39

   Най-лошото което можем да направим с държавният монопол е да го превърнем в частен. ЕРП които приватизирахме го доказаха вече. Монопол в производството на електричество отдавна няма, монопол в електро-разпределението – също, но отскоро. Какво точно трябва да приватизираме? Какво според Вас пречи на сега съществуващите частни ТЕЦ на въглища да разширяват производството, колкото си искат? Какво пречи на частния бизнес да добива уран, обогатява или изнася за обогатяване и после продава където си иска? Какво според Вас спира частният бизнес да инвестира в централи на биомаса? Единственото с което съм съгласен е да се спрат субсидиите (под форма на гарантирани цени и намалени изисквания пред инвестиционните проекти) изкривяваща пазара на ВЕИ.
2. 

   Йордан Янков says:

   08/31/2009 at 23:10

   Много от нещата, които твърдите са така и не са така. Все още съществува НЕК, който е фаворизиран при изкупването на енергията от централите – нищожно количество от тази енергия излиза на свободния пазар. От друга страна, дори и НЕК да изчезне като посредник-монополист, то болшинството от централите са държавни, което означава възможност за скрито субсидиране на едно или друго производство, а оттам отново изкривяване на пазара. Всъщност, много големи и много сериозни интереси изкривяват производството на електроенергия. Отдавна има борба между въглищното и ядреното лоби за надмощие и самия факт на тази борба показва, че там нещата не стоят на пазарен принцип, а на принципа на политическото влияние. Дори историята с АЕЦ Белене показва, че наместата на държавата в производството на електроенергия струва баснословно по-големи суми от неволите с ЕРП-тата – дори без да има решение за строеж на Белене вече успяха да похарчат 800 млн. грешни пари. Допълнително намесата на държавата в производството е канал по който интересите на чужди държави се налагат над цялата ни икономика – ако нямаше такъв монопол, отдавна щяхме да сме наясно какви мощности ни трябват, дали ще са печаливши и ако да, кой ще ги строи. Модернизяацията на Мариците беше умишлено забавена по политически (а може би и по корупционни причини) от последните правителства, защото в тях инвестираха западни компании, а Белене прогресира със страшна скорост, защото още от самото начало беше предопределена да бъде руска. И това го предопредели не пазара, а държавния монопол, който уж го нямало.

   Добива на уран не може да бъде само частно занятие. Това е ресурс, който има други измерения и международни режими. Без благословията на държавата уранодобива няма да бъде възстановен. Като цяло има два типа монополи – естествени и изкуствени. ЕРП-тата и може би донякъде уранодобива са естествени монополи, но при производството на електроенергия имаме изкуствен монопол, който изкривява пазара. А между този монопол и ЕРП-тата и крайните потребители се е намърдал най-големия изкуствен монопол на НЕК, който диктува от кой колко ще купи и на кой колко ще продаде. Да предположим, че вие сте собственик на електрцентрала която произежда някакво количество електроенергия. Мислите ли, че ще можете да реализирате на пазара тази електренергияс шечалба, ако сте поставен пред избора или да продавате на НЕК (срещу съответните комисионни на някои хора) или да продавате на други, но пак на цените на НЕК, защото той е най-големия търговец на пазара. За този монопол става дума и за този начин на унищожване на пазара от страна на държавата.