Истинска енергийна алтернатива

И в други от моите теми е ставало дума, че т.нар. зелени технологии всъщност далеч не са толкова щадящи природата, нито пък са някаква реална алтернатива на изкопаемите горива. Ще се спра друг път по-подробно на тях, а тук ще ви запозная с една реална енергийна технология, която може би ще изиграе голяма роля в нашето близко бъдеще. Става дума за микро атомните реактори.

В момента в мрежата има сведения за две такива разработки – на Toshiba и на американската компания Hyperion Power. Базират се на различни принципи, но крайният резултат е сходен. И двете устройства са с големина не повече от един кубически метър, имат сходна електрическа мощност от 10 мВт, в работен режим преди презареждане ще са порядъка от 7-8 години за американският микро-реактор и 30 години за японския, не изискват никаква поддръжка или управление, не съществуват опасности от аварии, няма проблеми с отработеното гориво, невъзможно е да бъдат откраднати и горивото им не става за атомни бомби. На всичкото отгоре, доставят електроенергия на цена от 5 цента на киловатчас за около 20 000 домакинства през целия период на експлоатация. При това без да има загуби при преноса по електрическата мрежа.

Според последните сведения разработката на Toshiba се намира на етап лицензиране от американският енергиен регулатор, с перспективата да бъде внедрена за първи път в едно градче от Аляска. Тъкмо тази разработка беше в основата на незнайно от кого фабрикуваната в Интернет сензация, че Toshiba е направила едва ли не семеен атомен реактор с мощност 200 квт. Разбира се, такова нещо няма, но очевидно Toshiba работи сериозно по инсталацията за Аляска, макар че официалната информация на техния сайт по въпроса. От друга страна, факт са публичните процедури от страна на общината, където ще се инсталира микро-реактора и проектът на компанията-инвеститор.

Проектът на Hyperion Power е далеч по-публичен. Това е компания, която е фокусирана само върху тази технология (а не концерн като Toshiba) и съответно публичността на разработката е важен момент в маркетинговата им стратегия. Според техния уеб сайт първите инсталации ще заработят през 2013 година, като първоначално се очакват поръчки от порядъка на 400 броя.

Звучи чудесно, но защо никой не говори за тази технология? Преди няколко месеца, присъствах в Червената къща на публична лекция на ръководителя на френската агенция за ядрени изследвания. Зададох въпроса за микро-реакторите. Той се подсмихна и отговори, че тяхната агенция не се занимава с това, но две френски частни компании работят по въпроса. Мисля, че тази усмивка имаше по-дълбок смисъл от обикновен жест.

Работата е, че тази технология никак не е изгодна за държавните бюрокрации и надали те ще подпомогнат финансово нейното масово навлизане. Параметрите на тези реактори обезсмислят цялата аура на атомната енергетика като нещо много опасно, което трябва да седи под крилото на държавните регулатори за да пази населението от ядрения ужас. На всичкото отгоре, това е първата реална енергийна технология, която би допринесла за масовата децентрализация на енергетиката с всички произтичащи от това следствия за икономиките на всички страни по света. Но за това друг път.

1. 

   Анонимен казва:

   08 12 2009 at 17:49

   а Чернобил? – как така „…не съществуват опасности от аварии…“ – щом нещо работи то може и да(ЩЕ) се повреди и имаме още няколкостотин хиляди чернобили!
2. 

   Анонимен казва:

   08 12 2009 at 17:51

   а горивото откъде идва? не е ли по-децентрализирано и евтино със слънчеви панели?
3. 

   Йордан Янков казва:

   08 12 2009 at 19:05

   Ами не съществуват. Тези реактори така са конструирани, че нямат движещи се части, които да се развалят, а принципът им на работа е такъв, че НИКОГА не може да доведе до каквито и да е било взривове. Дори да има някакво супер извънрено обстоятелство, което да наруши работата на реактора, ядрената реакция спира сама докато не са възстановят нормалните условия – разчита се на ПРИРОДНИ закони и естествени процеси, а не на автоматика или човешки надзор. Чернобил беше резултат както от несъобразяване с природните закони, така и от груба човешка грешка.

   Горивото може да идва от наличните запаси, които са огромни, но най-важното е, че то се зарежда един път на няколко десетки години, докато в днешните атомни централи трябва да се зарежда всяка година, а след това трябва да престоява в басеини докато се транспортира за съхранение. Всичко води до това, че традиционните начини за производство и разпределение на енергия стават излишни – няма нефтени сонди, няма петролопроводи, огромни въглищни мини, далекопроводи и т.н. А в същото време такива реактори са способни да дават достатъчно енергия която да замести традиционната енергетика, докато слънчевите панели И вятърните перки не могат да произведат достатъчно енергия дори за собственото си възпроизводство в рамките на години, камо ли да удовлетворяват нуждите на цялата икономика. Знаеш ли какви вещества и технологии са необходими за тяхното производство? Това е една добре подхранвана илюзия, че са били някаква алтернатива на сегашната централизирана енергетика. Извън нея те просто не могат да съществуват.
4. 

   Шаркан казва:

   03 01 2010 at 20:45

   Данчо, поначало съм почитател на микрореакторите и даже подхвърлих идеята на нашия кмет да отвори приказка в община Своге, да види как ще реагират на предложение да се закупи от Тошиба един реактор за общината…
   Друг път ще ти разправям какво стана.
   ОБАЧЕ!
   Просто намерих по-добра алтернатива (като песпектива) от микрореакторите.
   Това е апарат за изкуствена фотосинтеза – АИФ. И не сам по себе си, а като модул в конгрегат, спрегнат с обемен принтер с висока разделителна способност.
   Предимствата са следните:
   1) „суровината“ – слънчевото лъчение в най-широк диапазон – е по-достъпна отколкото радиоактивните вещества;
   2) посредством обемния принтер конгрегатът може да се самовъзпроизвежда (да строи самия себе си – началото на тази технология вече е налице, потърси Rip-Rap принтера в гугъл);
   3) изходните продукти не са само електрически ток (или гореща вода), но и различни полимерни вещества (например храни и дори органи за трансплантация), дооформяни от обемния принтер на базата на подаваните от АИФ суровини.
   По този начин АИФ-конгрегатът е една НАИСТИНА автономна уредба, която не поражда монополни зависимости, докато производителите на микрореактори имат лостове за въздействие върху клиентите си.

   Като недостатък на конгрегата отчитам ЗНАЧИТЕЛНО по-малката изходна мощност. Но в определен смисъл това е и предимство, защото налага промяната в бита, в ползваните уреди и инструменти, материали и суровини.
   Другото лошо нещо е, че АИФ все още не съществува дори като свестен прототип (за разлика от другия модул на конгрегата – възпроизвеждащият се обемен принтер).
   Следователно, на някакъв етап миктореакторите биха свършили чудесна работа, захранвайки в рамките на малки общини или отделни населени пунктове персоналните обемни принтери. Вероятно в тези условия независими научно-инженерни групи ще успеят да създадат добър модел на АИФ и тогава микрореакторите ще загубят своето значение.
   Отделен момент представлява фактът, че масовизирането даже на микрореактори ще доведе до натиск върху сегашната социална организация, ще я тласне към „швейцаризация“, което аз като анархист не мога да не приветствам.